УСТИНА - НАСЛЕДНИЦА НА БЕСИТЕ

Село Устина се намира на 26 км от Пловдив в полите на северните Родопи, близо до дълбоко свързани с историята ни селища като Перущица и Кричим, Брацигово и Пещера
Изминалите хилядолетия не са пощадили почти нищо видимо над земята от материалната култура на гордото тракийско племе сатри и техния жречески род  - бесите. Херодот ги описва като войнствено племе с независим дух, което отказва да участва в похода на цар Ксеркс срещу Елада и поело трудната задача на пазители на Светилището на Дионис.

Къде точно е била Бесапара? Големият български писател и общественик Петко Славейков обичал да обикаля старините и да дири следи от миналото ни. През 1882 г. той започва да пиша статия, от която публикува само началото - "Нещо за Виссапара". В нея отхвърля предположението на пловдивския грък Цукала, че тракийският град Бесапара се е намирал на запад от Пазарджик, както и онова на Ст. Захариев, че е бил при с. Баткун, и изказва мнение, че е лежал при с. Пастуша (под селата Устина и Перущица). Повечето от съображенията си за това той оставил да изложи по-късно, но не можал да довърши статията си, защото всичките му записки изгорели при пожар.
Не е доказано дали тези догадки на Славейков са имали основание, но е факт, че името Бесапара присъства на една карта на Ортелиус от 16 век сред градове от ранга на Сердика, Филипопол, Адрианопол и др. Това навежда на мисълта, че не е било само едно малко село. В тази карта, която Ортелиус прави по стари римски пътеводители, Бесапара е спомената наред с други пътни станции като Lissas, Bagaraca, Cillae, Opizum и Burdipta, чиито имена имат тракийско звучене.
На всяка крачка около днешната Устина се усеща духът на древните й прадеди. Тя се намира близо до римския път, свързващ Филипопол и Беломорието, чиито останки са запазени на не малко места. Той е третият трансконтинентален път, който бил окончателно завършен при император Траян (98-117). Тръгвал от Панония (Унгария) и Дакия (югозападна Румъния) и прекосявал Дунав при Улпия Ескус (на северозапад от с. Гиген, Плевенско). Оттам покрай с. Рибен и Плене се отправял към Хемус при Троянския проход към Тракия и Филипопол. Продължавал през Родопите и се насочвал към Егейско море към големия път Виа Игнация.

Наследството ни от славното минало на бесите в село Устина са намерените колони с огромен диаметър и няколко гробници. Открити са останките на основите на древни сгради, останали под земята, много монети и делви, които сега се съхраняват в Археологическия музей в Пловдив.

Крепостта Хисарлъка. Близо до село Устина са останките от главната крепост Хисарлъка. Крепостта е служила за убежище по естествено укрепените планински места и труднодостъпни върхове. Стените са от необработени ломени камъни без спойка и следват очертанията на терена. Крепостта е охранявала стратегическите пътища и проходи. Тракийската дума за крепост е „кула” или „бриа” – резиденция, защитена чрез стража и гарнизон.

Византийската крепост Юстина е била сред най-важните за охраната на северните склонове на Родопите. Тя е споменавана често в хрониките на византийските историци. На нейно място преди това е съществувало укрепление на бесите. По късно тук император Юстиниан построява нова и по-мощна крепост, за да контролира областта. Юстина е в непосредствена близост с древния град Драговец и със сигурност е играла важна роля в охраната му. Крепостта включва в себе си и една от най-големите и красиви скални кули в Родопите. Върхът на тази кула може да се изкачи само от към вътрешния двор на крепостта. В долния край на Юстина са запазени част от стените, споени с хоросан.  

Червената църква. Една от най-ярките архитектурни забележителности oт епохата на Вселенския събор на Помирението през 343 г. от н.е. е Червената църква. Днес нейните руини стърчат сред полето на около 15 километра югозападно от Пловдив, близо до Перущица. Храмът е запазен с една значителна височина, което позволява сравнително точното му възстановяване. Централната и най-висока част на църквата е четири-конхалната зала, чийто купол се е извисявал и виждал отдалече. Симетрията на сградата се нарушава от двете, придадени от юг и север отделения - в северното е имало басейн, облицован с розов мрамор. Там е ставало кръщението, преди новият християнин да получи достъп до вътрешното отделение на църквата. Самото място, на което е изградена Червената църква, не е случайно избрано - тя нарочно била издигната в близост до езическо светилище, в околностите на такъв голям и богат град като Филипопол, в близост до важните пътища от Тракия за Бяло море и от Константинопол за Западна Европа. Най-вероятно мястото й е имало връзка с популярния в християнството култ към мъчениците - тук са се съхранявали мощите на някой знатен мъченик, загинал за утвърждаването на християнството по тези земи. По-късно първоначалната сграда е била преустроена в църква, а мартиралните й функции били предоставени на големия параклис, южно от голямото предверие. По всичко личи, че някога тук се е издигала импозантна по своите размери църква, с богато декорирани стени и красиви мозаечни подове - рядко красив храм, оценяван днес като един от бисерите на раннохристиянската архитектура в Европа. Онова, което най-силно впечатлява специалистите по антична и византийска архитектура и изкуство, е красотата на фреските. С тях Червената църква се е родеела с най-добрите образци на ранната християнска живопис, съхранявани в базиликите на Равена (VI-VII век), Синайските манастири (VI-VII век), църквата “Св. Димитър” в Солун (VI-VIII век) и уникалната “Света София” в Цариград (VI век).

Червената църква е сред най-старите християнски храмове в България. Тя е съхранила най-старите стенописи в България. Върху сводовете й са запазени неповторими фигури и портрети, изобразяващи светци, както и надписи на гръцки. Около Червена църква имало древно селище, обитавано от преди 6-7 хилядолетия до Средновековието. И сега могат да се намерят керамични парчета от съдове, хромели, монети и кремъчни сечива от по-ранните епохи.

Параклисът "Св. Георги" е разположен на височина от
около 420 м надморска височина и отстои на 30 минути от село Устина и минаващата до него р. Въча. На 20 минути в южна посока от параклиса се извисява връх Кулата, който впечатлява със своята монолитна осанка. По тези места всеки гост може да се наслади на красивата гледка - на север е тракийското поле, а на юг - пределите на Върховръшкия дял, който е част от родопския дял Чернатица. От връх Кулата се вижда местността Калето, където се намира и едноименната пещера. Предания разказват, че в миналото бездетни жени успели да преминат отвора, се сдобивали с рожба.

Какво е мястото на България в световната история на виното? Или по-точно – от кога се гледат лозя и се произвежда вино по нашите земи? Наследството ни е такова, че няма как да се отхвърлят лозята с лека ръка. Още преди 5000 години на територията на днешна България се е произвеждало вино. Началото на производството му, както и на редица други дейности по тези земи, се поставя от траките. Те са считани за едни от най-добрите винари в Античността. Много от предположенията за това, кой поставя началото на винопроизводството са свързани именно с тях. Първите лози са пренесени от тях от Близкия и Средния Изток на територията на днешна Южна България. Първоначално вино се е произвеждало по поречието на Марица и около морските пристанища.

В книгата си „Ancient Wine” Патрик Макгавърн подкрепя тезите  си чрез митологията. Семела е тракийско божество, майка на Дионис. Името се свързва с фригийското Земело „майка-земя” и старобългарското Землia. В една от версиите на разказа за Семела,  богинята забременява от Зевс. Хера повиква представители на тракийско племе, за да изтръгнат бебето от утробата й и да го изгорят. От пепелта пораснали лозя.
Има и други митове и легенди, които насочват към траките. Според Омир, най-популярното вино било ароматното и тежко вино от Маронея, град в тогавашна Тракия, което Одисей използвал, за да упои циклопите, преди да забие копие в окото на Огрето.
Друга тракийска легенда разказва за Орестий и неговото куче Сириус. Според нея кучето по чудодеен начин ражда парче дърво, което Орестий заравя в земята и на следващата пролет от него пониква първото лозе. Същият този Орестий е син на Девкалион, който е нещо като древногръцка версия на Ной. А Ной според библията е посадил след потопа първата лоза. Съвпаденията са много и имат за цел да покажат, че виното неизменно съпътства историята на човечеството, а е и неразделна част от историята на българските земи.
Траките издигат в култ виното и най-яркият пример за това е Дионис. Те имали добре развито лозарство, а славяните и прабългарите продължили силно развитата традиция при идването си на Балканския полуостров. След налагането на християнството напълно нормално и култът към Дионис утихва, празникът се християнизира, а светецът Трифон и обредните практики на Трифон Зарезан носят много от характеристиките на култа към Дионис - поливане с вино, избиране на цар. Дори и дните на честванията на двата празника почти си съвпадат. По време на Средновековието църквата, както и в цяла Европа, взима винопроизводството под свое покровителство.

ТРАКИЙСКИТЕ БОГОВЕ

Главните божества на бесите са Дионис, почитан в Тракия като Загрей, и богинята Бендида. Празниците (Дионисови мистерии), посветени на Дионис, в Гърция се наричат дионисии, в Рим — вакханалии, в Тракия — розалии.
Образът на Загрей влиза в орфическата теогония, която свързва с него цяла система от философско-митологични идеи. На Загрей са посветени орфическите тайнства. Всъщност Загрей е тракийският бог-прототип, който впоследствие е известен като Дионис, богът на веселието, виното и екстаза в гръцката и Бакхус в римската митология.
Орфическите мистерии, провеждани в чест на Дионис-Загрей се разиграват само от посветени, а това били единствено неженени мъже. Те били наричани а-бии, т.е. не-жизнени, защото не водели обикновен живот. Тайнствата се провеждали в затворени общества и скрити места, недостъпни за погледа на останалите хора – скали и пещери. Те били придружени с хорови песни и мимически игри. Кулминацията представлявала символичната смърт на царя-жрец, отъждествявана с разкъсването на Загрей от титаните и символичното зачатие на богинята-майка, даващо началото на живота. Първата се осъществявала чрез кръвната жертва на бик, кон, козел, а понякога и хора. Зачатието се реализирало с масово съвкупление на мъже и жени. По-късно орфическите тайнства се олицетворявали от вакханалиите в чест на бога на виното и веселието Дионисий.
Виното и огънят са основни в култа към бог Дионис. Самото правене на виното се възприемало като символичен разказ за живота и страданията на божеството, и то в неговия тракийски първообраз. Късането на плода и мачкането му дават асоциация с разкъсването на тракийския Дионис-Загрей от титаните. Не случайно обработката на гроздето е представлявала тайнство, на което се пеели тъжни и монотонни песни, приличащи по-скоро на оплакване.

Бендида е тракийско божество, почитано в югозападна Тракия. В повечето от изображенията й по скални релефи, апликации, кани или монети е представена като ловджийка, наметната с кожа, носи ботуши и шапка от лисица. В ръцете си държи копие, лък или дори мрежа и често я съпровожда ловно куче. В древногръцката митология  ботушите  символизират качеството бързина. Поради тази причина те присъстват в образа на Бендида, но за разлика от нейните гръцки аналогии само тя носи шапка от лисича кожа. В митовете и легендите лисицата е смятана за най-хитрият ловец или най-хитрото животно, което може да избегне всички клопки и мрежи.

Лозата и силиврякът (Хаберлеа родопензис, Орфеево цвете) били култови растения за бесите. Виното давало божествено опиянение и пламък при огнено-винените обреди, за които свидетелстват  жертвените ямки. За получаване на пророчество върху олтара изливали вино и гадаели по височината на лумналия огън. Светонии Транквил и Херодот описват ритуала, извършван от бесите в храмовете на Дионис. Правело се жертвоприношение, при което над олтара се издигал голям огнен пламък. Ако годината щяла да бъде плодородна, огънят се издигал високо, а ако не - въобще не се появявал.